Palatka.bg
Боженци

Село Боженци – да се завърнеш в „Бащината къща”

Село Боженци е малко живо селище насред Централния Балкан, близо до Габрово и до Етъра, но най-близо до българските корени и до „Бащиното огнище”, което всички търсим в бетонен полусън, прерязал връзката ни с корените.

Вероятно и вие, както и аз, не познаваме човек, родом от Боженци, но пък чувството за наследство и близост в това село е толкова осезаемо, че малцина са онези, които не искат да останат да живеят там завинаги. То е нещо като вярата – чувстваш го с цялото си същество, свързан си по „родствен начин” с нея, но не можеш да я опишеш с обикновени думи.

Кое е това място
Кое е това място

 

Кое е това място – Боженци?

Боженци, макар името му да идва от легендата за жена, болярка – на име Божана, която го е основала при превземането на Търново от турците, носи усещането за Божие място. Съдбата на самата Божана пък сякаш е предопределила мисията на този архитектурен център, носещ духа на Възраждането. По калдъръмените улички на Боженци те води сърцето, а в белите стройни и добре поддържани възрожденски къщи намира своя „бащин дом”.

Да откриеш „Бащината къща”

За първи път ходих в Боженци, когато бях ученичка в художественото училище. Бяхме там на практика по рисуване и по цял ден се скитахме, рисувайки възхитителните къщички. Една сутрин не си бях взела вода за акварела и почуках на вратата на къщата, която рисувах – в Боженци къщите са оградени с високи каменни дувари и ковани порти, а самите постройки някои са на два ката, други само на един. Не чаках дълго и влязох.

Почти до външната врата ме посрещна малка, прегърбена баба, със сивобели коси, които надничаха също като нея изпод крушата/забрадката. „Рисувам къщата ви, но не нося вода за боите. Може ли да си налея?” – попитах я с усмивка. Тя, куцукайки, хвана посока отново навътре и тихо ми прошепна „чакай малко”. Докато стоях от другата, вътрешната страна на дувара, изведнъж почувствах, че съм си у дома – къщата досущ приличаше на излязла от учебник по история и литература в едно.

Старите килими, пейката отпред, саморъчно направените от черупки на охлюви дрънкулки над входната врата, дори едно каменно чуканче вътре с някакви билки. А в дъното на двора дебелееха и червенееха дундести домати „биволско сърце”. И точно когато устата ми се беше напълнила със слюнка при мисълта за вкуса на тези домати, бабата се върна с няколко круши. „Вземи, дай и на другите деца”. Неудобно ми стана, но ги взех заедно с водата, която си налях от чешмата в двора.

Да откриеш „Бащината къща”
Да откриеш „Бащината къща”

Мечтата да се завърнеш в своя „Дом”

От тогава винаги съм си мечтала да се върна в „бащината къща”. В Боженци има къщи. Боженци е архитектурен резерват и паметник на културата. И, да, култура, но и наследство са думите, които носят онзи одухотворен смисъл на думата „дом”. А думата „дом” описва най-точно Боженци.

Да се завърнеш в „Бащината къща”

Върнах се в Боженци, когато бях студентка. Вече бяха отворили селото за автомобили – нещо, което ме възмути и отчая, освен това забелязах и няколко от централните къщи, на които еклектично бяха внедрени алуминиеви дограми. Но после се успокоих, защото друго не беше пипано. Моят „бащин дом” ме чакаше.

С приятел седяхме в кафетерията в центъра на Боженци, а до нас имаше младо френско семейство. От колоните се носеше великата за мен песен „Полегнала е Тодора”. И беше щастливо, уж нищо не правехме, само си седяхме, пък толкова духовност се носеше, направо извираше и между цепнатините в калдъръма.

Изведнъж радиото проскръцна, започна характерният звук на превключване на станция, а после на преминаване към дълги честоти и гръмко пропя някаква френска певица. Френското семейство онемя, заоглежда се. Нищо не бяха направили или казали на никой?! И започнаха да дискутират.

Аз не знам френски, но моят приятел беше завършил френската гимназия и започна да ги слуша: „Силве, те си говорят, че това е ужасно, че са дошли тук заради българския дух. Казват, че харесват българската народна музика…” Приятелят ми не чака, а отиде при скромната женица зад ретро бара и я помоли да върне народната музика, ако не иска да изгони чужденците, които явно също бяха намерили „бащиния дом” в Боженци.

Мечтата
Църквата

Този път наистина се връщах.

Отивахме на гости на друга интересна баба, при това художничка. Преди години бащата на моя спътник бил приютен от нейното семейство. Тя била художничка, а мъжът й занаятчия.

Отидохме по описание. Минахме пътьом и през къщата-музей на писателя Андрей Германов, който е творил там и стигнахме портите на художничката. Отвори ни. Не беше като от описанието, беше много възрастна, 90-годишна вече. Дали разбра кои сме, не зная, но ни посрещна с радост, дори трепереща отвори едно джобно огледалце, с ангелче на гърба, и с криволици сложи червило.

И нейната история
И нейната история

И нейната история беше като на Божана. И може би всеки, който е минал от там, е „омагьосан” да я преживее. Семейството й избягало от Македония по време на турското нашествие, заселили се във Варна. Но Варна така и не станала родно място за бабата (чието име съм забравила).

Тя цял живот търсила място, което да й даде усещането за „бащино огнище”. Омъжила се и веднъж със своя съпруг били на екскурзия в Боженци. Тогава тя открила своите прекършени корени по виещите се калдъръми и в белите стрехи. Продали всичко и купили къщата. Оттогава тя живее в „Бащината къща”. Рисува двора с цветята и крушите и от време нa време посреща художници или най-обикновени „бездомници” в Дома си.

Отидете в Боженци, ако искате да се свържете с миналото, което ни дава усещане за корен и ражда плод!

Там има също механи, кафетерии, магазинчета за дребни сувенири, къщи за гости и хотели. Но най-вече там има усещания – чисти и неподправени.