Морските вълни вече са на път да се превърнат в солени спомени, гарнирани с горещи блясъци от палещото лятно слънцестоене, музика на корем (за маса или на вечната отпускарска маса) и някоя и друга игрива случка за разкош. Спомени, които се плискат от време на време в паметта ни – понякога по-мощно и с трясък, друг път кротко, вяло, почти летаргично на брега на нашето „тук и сега”, напомнящо, че есента наближава. Боянското езеро с прекрасния преход от страната на Боянския водопад е чуден преход от лятната крайност към хармоничната и балансирана есен.
Ето защо си мисля, че ако точно този уикенд или някой от близките следващи, си спретнете набързо раничката и си обуете удобни (за предпочитане туристически) обувки, дори без да ви се налага да палите колата и да я мислите и нея, а хванете автобус 64, ще си доставите глътка хармония в прохладата на Витоша.
Какво му трябва на човек след лятото? – Малко прохлада, малко шумолене на листа и повей от ароматното горско гостоприемство, нашепващо, че водата в езерото и реката може да се слуша, гледа и да бъде еликсир за хармонизиране на все още туптящата гореща душа.
Преходът към Боянското езеро започва от квартал Бояна. Има два маршрута, по които можете да поемете. Единият обаче, според мен, този, който минава успоредно и непосредствено до Боянската река е сред най-духовните и събиращи концентрацията на ума, тялото и възприятията. Защото реката в комбинация с красивата и пъстра (особено с първите есенни листа) гора са прекрасни пътеводители към нашата отправна цел – Боянското езеро. А там горе, преди да се спуснем към езерото, почти на билото, се извисява със своите 30-тина метра величественият Боянски водопад.
Като стигнете квартал Бояна, ако сте с кола, може да я оставите на немалък паркинг. Ако идвате с автобус 64, слизате на спирка „Боянско ханче” и тръгвате нагоре по посока „Боянската църква”. На църквата продължавате вдясно. Хубавото е, че няма вероятност да се залутате, тъй като навсякъде има хубави и на често указателни табели.
Щом стигнете до гората ще видите началото на два маршрута. Единият е по-полегат и идеален за бавна разходка. Другият е по-екстремен, отвесен, подходящ за хора, чиято цел е да изпитат силата на волята си и своята физическа подготвеност. Вторият е този, който минава успоредно на Боянската река. Той е и моят любим. И двата маршрута водят към Боянския водопад. Щом го достигнете по сравнително широка и полегата пътека продължавате надолу към Боянското езеро.
Маршрутът Бояна-Боянски водопад-Боянско езеро и обратно по него, мисля, че е живописен, духовен, предлага множество възможности за арт фотография. Изумително е колко много „скулптури”, сътворени от Природата от „материали” като дърво, камък и вода, има на всяка крачка тук. И всички те очакват да бъдат оценени и фотографирани.
По този маршрут не съм сигурна кое е по-екстремното: да се разсеете и да се подхлъзнете, докато катерите или да се концентрирате толкова силно върху природата, че да забравите за опасния наклон.
Аз лично съм тръгвала по този преход и към 17, 00 часа (но само до Боянския водопад и обратно) и съм се връщала в сумрака през лятото. Преходът през водопада до Боянското езеро може да отнеме от два часа до половин ден, в завсимост от темпото.
И след Боянския водопад – Боянското езеро
Защо Боянското езеро да е именно хармонизиращият еликсир ли? Защото е езеро. Притихнало, спокойно, леко „въздишащо” от движението на своите земноводни обитатели, леко нашепващо от докосването на вятъра и малко по-ритмично и отчетливо пеещо с гласовете на жабешкия си хор.
Боянското езеро е изкуствено създадено. Преди това е било блатиста местност, която е събирала водите от няколко извора. В началото на миналия век, при строежа на витошкия водопровод, който захранва с питейна вода част от София, е обособено като езеро. Сега нивото му се поддържа от подпочвените води и от топенето на снеговете. Във водите му живеят земноводни видове, които са записани като застрашени и са обекти на защита на Природното културно наследство. То е обиталище на няколко вида едри жаби и гребенести тритони.
Тук няма условия за пикник и разпъване на бивак. В този смисъл езерото е едно неприветливо, дори усойно място насред гората. То повече напомня за човешката намеса в природните неща. Гористата местност около него съвсем не предполага неговото присъствие и то стои там някак странно, неестествено.
И все пак защо да се спрете до Боянското езеро?
Веднъж, когато бяхме стигнали до него, след като не спряхме задълго на Боянския водопад, а не ни се тръгваше веднага обратно, навлязохме на няколко метра в гората до езерото и просто си седнахме там. (Имайте предвид, че водопадът е цел на много туристи и често дори не можеш да си намериш място, където да седнеш, за да му се полюбуваш и да хапнеш).
Говорихме си, после спряхме. Заслушахме се във фиукането на вятъра през клоните и склона. Загледахме се във водата на езерото и тя сякаш окъпа сетивата ни със своето спокойствие, отмервано от ритмичните гласове на жабите. Тогава си помислих: „Ех, колко приятно е да нямаш претенции, да живееш бавно и бавно да чувстваш! Да седнеш там, където ти идва, без да „покоряваш”, да мислиш така, както ти идва, без непременно да си „прав”. Да бъдеш също като това езеро – мълчаливо, тихо, но и ритмично и осезаемо, самодостатъчно, мирно, приемащо в шепите си водите на борбените подпочвени води и мощното изливане на топящите се снегове.”
И Боянското езеро изведнъж ми стана мило.
Не обичам жаби, но дори и тях обикнах. Защото осъзнах колко голямо чудо е, че именно това изкуствено езеро е приютило нещо природно на изчезване, което има таланта да отмерва с ритъм тишината. Странно е, но тогава дори не ми се тръгваше от там.
Върнахме се отново покрай водопада. В душата си обаче носех не щастие, както ми действат обикновено бързите води на водопадите, а хармония. Чувствах бавно и мислех без амбиция, и просто се наслаждавах на спокойствието в шепите на душата си под ритмичното отмерване на сърцето.
Снимка езеро: “Природен парк Витоша”