Когато някой почине, споменаването на името му е свързано с хубави спомени в разказите на близки и приятели. В редица култури важи максимата „За умрелите – или добро, или нищо“. Върху надгробни паметници или некролози мъртвите се възпоменават чрез прощални текстове, описващи значимостта на земния им път. Но има места по света, където нещата стоят по малко по-различен начин. Именно така е и във Веселото гробище в Сапанта, Румъния!
В румънското градче Сапанта съществува Cimitirul Vesel или т.нар. „Весело гробище“. То се състои от над 800 дървени кръстове, които носят паметта на истории от живота, включително неудобни детайли и описване на предсмъртните моменти на хората преди кончината. Боядисани в светли цветове, с весели рисунки и поеми се разказват историите на почти всички, които някога са живели в Сапанта.
С какво се отличават Веселите гробища от всички останали?
На надгробните паметници чрез наивистичен стил на рисуване се илюстрира Смъртта, застигнала покойниците: войник, който бива обезглавен или пък друг човек е блъснат от кола. Има и изписани думи, считани за равносметка, което мъртвецът или близките му правят:
„Под този тежък кръст лежи горката моя свекърва. Моля, не я събуждайте. Иначе ще се върне у дома и ще ми изяде главата. Но аз ще направя всичко, за да не я видя. Стой си тук, мила свекърво.“
Историята на Веселото гробище започва през 1908 година, когато Стан Йоан Патрас, жител на градчето, бил едва 14-годишен, когато се захванал с изработка на надгробни кръстове. През 1935-та той решил да се надсмее над смъртта, като надписвал кръстовете с остроумни и иронични поеми на местния диалект. Румънецът изобразявал смъртта с образа на болест, покосяваща човека.
Не след дълго Патрас усъвършенствал символите, използвани в работата му. Зеленият цвят означавал живот, жълтият – раждането, червеното – страст, черното – смърт. Всички цветове контрастирали на основния – син цвят, който се свързвал с надеждата, свободата и небето. Белите гълъби имали значение на души, а черните косове – трагедия или смърт при неизяснени обстоятелства.
Като всеки малък град, Сапанта криел своите мръсни тайни, които по саркастичен начин излизали върху надгробните паметници
Един от тях гласи: „Йоан Тоадеру обичаше коне. Има още нещо, което обичаше – да седи в бара. До някоя чужда съпруга.“ На надгробния паметник на Йоан се вижда как черен скелет, който е сграбчил пияницата Йоан, докато последният държи бутилка с надпис „Истинска отрова“.
В продължение на 40 години Патрас собственоръчно издялква поеми за над 800 души и едва в края на живота му, в началото на 70-те, един френски журналист забелязва Веселото гробище и го показва на света. Разбира се, преди да си отиде, самият Патрас измайсторил своя надгробен кръст, но предал занаята на своя чирак Думитру Поп. За последните тридесет години Поп продължил делото на учителя си и дори превърнал дома му в траурна работилница музей. Въпреки черния хумор на занаята, Поп твърди, че досега никой не се е оплакал и дори напротив – семействата на починалите държат истинският живот да бъде разказан на надгробните кръстове. Всички поеми на Веселото гробище могат да бъдат прочетени в специални книга, озаглавена “The Crosses of Sapanta”. (https://www.all.ro/crucile-de-la-sapan-a-o-colec-ie-de-epitafuri-din-veselul-cimitir-maramure-ean.html)