Palatka.bg

Защо в миналото странстването се смятало за психическо заболяване?

Преди век „патологичните туристи“ попадали в лудницата. Звучи невероятно, но в края на XIX век в западна Европа се ширила странна епидемия – десетки мъже кръстосвали континентите безцелно.  Пътят на тези хора завършвал зад решетките в полицейския участък или още по-лошо – в лудницата. Психиатрите наричали феномена на странстването без цел „дромомания“ (от гръцкото “dromos” в превод „бягане“)

Според  Ян Хакинг, философ и автор на книгата “Mad Travelers: Reflections on the Reality of Transient Mental Illness” (1998), дромоманията се отнася за туризма като патология. Или иначе казано, познатото ни днес понятие „страст към пътувания“.

Новата и непозната до тогава пътешественическа болест тормозила цяла Франция в течение на две десетилетия (1886-1909). В действителност разпространяването на дромоманията не  било психическо състояние в истинския смисъл на думата, колкото удобен случай за поставяне на диагноза на хора, чиито поведение се различавало от общественоприетите норми. Най-често ставало въпрос за пациенти, които изоставяли семействата си, дизертирали от армията или страдали от амнезия вследствие на получена травма.

Скитничеството продължило 23 години, като краят бил сложен, благодарение на строгия граничен контрол е европейските държави, както и поради еволюцията на психиатричната наука. Днес жаждата за пътувания е нещо различно – не аномалия, а съзнавана цел. Някога обаче, Франция била магнит за патологичните туристи. И всичко започнало от един единствен човек.

Случката с чадърите

Жан-Алберт Дадас, роден през 1860 година, бил най-малкият син в семейството. Майка му починала, когато той бил едва 17-годишен, а баща му, болен от сифилис, пропилявал с лека ръка спечелените пари. Когато бил дете, Дадас паднал от едно дърво, което довело до състояние на хронична мигрена, съпроводена с повръщане. Подобно на съвременните учени, Хакингс също смята, че травмата на главата отключила неконтролируемо желание у Дадас да странства.

След като бил поверен на работа в бензинова компания на 12-годишна възраст, един ден Дадас просто изчезнал безследно. Когато го открил да прави компания на продавач на чадъри, брат му бил удивен от недоумяващия поглед на Дадас. Момчето сякаш току-що идвало на себе си след дълбок транс и нямал ни най-малка представа как е попаднал при пътуващия продавач на чадъри.

Така започнал омагьосаният кръг от необясними спонтанни пътувания в живота на Дадас, съпътствани от епизодични пристъпи на амнезия

Събуждал се на пейки в Париж, в полицейски участъци, във влакове, устремени към непознати градове. Често, когато се озовавал на далечени места, му се налагало да се хваща на каквато и да е работа, за да може да се върне у дома. Веднъж се качил на кораб за Алжир и миел съдовете в кухнята, връщайки се във Франция. Накрая бил арестуван в Екс-ан-Прованс, докато работел нелегално като работник на полето.

Най-необяснимото за изследователите и писателите, вдъхновени от случаят на Дадас, било как французинът се завръщал всеки път и в „нормалните“ си фази отново работел в компанията за бензин. След всички години на скитничество, завършващо с озоваване зад решетките, Дадас се превърнал в символ на случайно пътуващ турист.

Но нещата отишли дори по-далеч – след като през 1881 година влезнал в армията и после избягал, се отправил на Изток

Преминал през Прага, Берлин, Познан и стигнал до Москва – пеша. След ухапване от куче в Прусия, попаднал в болница, но това не го спасило от захвърлянето му в тъмница. След три месеца Дадас и още няколко затворници били екстрадиран в Константинопол и за негов късмет френският консул му осигурил билет за влака за Франция. И отново – Дадас се завърнал на работа в бензиновата компания.

Накрая през 1886 година странникът отишъл сам в болницата „Сент-Андре“ в Бордо. Там невропсихиатърът Филип Август Тисие положил грижи за необичайния пациент и поставил диагнозата „дромомания“ – неконтролируемо желание за пътуване. Поставяйки го под хипноза, лекарят бързо научил Дадас да си спомня най-лудите си странствания, които психиатъра документирал в дебели томове. По-късно станало ясно, че подобно на Дадас, съществували още мъже, които не били просто скитници-лентяи, както смятало обществото. Те се отличавали със своята скромност, спретнатост и трезвеност – черти, присъщи не на средната, а по-скоро на работническата класа и бедните.

Най-забележителното било колко лесно можело да бъде прекосявана Европа по онова време

В който и град да попаднел Дадас, винаги успявал да намери френския посланик и да изпроси пари, с които да посети нови и нови градове по пътя за дома, пише Хакинг. И това била умна, но и безобидна „измама“.

За разлика от съвременните пътешественици, дромонанията на Дадас не била заради нуждата от себеоткриване чрез пътуване. Напротив, пояснява Хакинг – приключенията му били случайни опити да се справи със здравословното си състояние – нещо, което не се отнасяло за повечето пациенти с диагнозата дромомания.

Според Хакингс на скитническия живот се гледало с лошо око в края на XIX век, защото от мъжете се очаквало да бъдат примерни членове на семейството. Стигнало се до там, че докторите поставяли диагнозата, за да предпазят бегълците от армията, които били заплашени от екзекуции. Самата дромомания се разглеждала наравно със заболявания като клептомания, пиромания и алкохолизма.

Дромоманията се изпарила по-бързо, отколкото се била появила

През 1909 година по време на научна конференция в град Нант, психиатрите дали нови дефениции на състоянието на импулсивно скитничество. Стигнало се до заключението, че било симптом на сериозна болест като шизофренията. По време на Втората световна война европейските държави затворили границите, оставяйки в историята лесния достъп до пътувания от времето на Дадас. Така двадесет и три години след поставянето на диагнозата, тя се размила и изчезнала като влак в мъглата на времето.

Днес дромоманията се споменава в контекста на бездомничеството или старческата дименция. Страстта за пътуванията вече не се разглежда като патология. Тя дори е нещо, с което се хвалим.

Що се отнася до съдбата на Дадас, жена му починала от туберкулоза, а дъщеря му Маргарет-Габриел била осиновена от градинарско семейство. Дадас успявал някак си да я посещава между странстванията си, докато един ден не намерил смъртта си в кладенец.