Palatka.bg

Будубурам – Домът на забравените либерийски бежанци в Гана, за които никой не говори

Будубурам не е обикновен бежански лагер. Намиращият се на 35 километра от Акра –  столицата на Гана, лагер, съществува от 30 години, превръщайки се в постоянен дом на десетки хиляди либерийски бежанци, които Гана приема по време на Първата (1989 г. – 1997 г.) и Втората (1999 г. – 2003 г.) гражданска война в Либерия. Днес Будубурам и жителите му са забравени духове, които в продължение на десетилетия живеят в чистилището. Живот между Либерия и Гана. Живот между статута на бежанец и гражданин. Живот между живота и смъртта.

Будубурам – Бежанският лагер на Шродингер – едновременно съществува и не съществува

„Когато пристигнах тук нямаше нищо. Всичко, което виждате е създадено с нашите усилия, пари, старание и мечти за по-добро бъдеще. Днес тези мечти избледяват все по-бързо.“

Краят на 1989 г. се оказва преломен, политически наситен и революционно настроен период, не само за Източна Европа, но и за Либерия. В самият край на годината избухва Първата либерийскa гражданска война, която не стихва в продължение на 8 години и отнема живота на повече от четвърт милион души. Страхът, насилието и ужасът на гражданската война принуждават хиляди либерийци да бягат панически от родината си. Благодарение на правителството на Гана и Върховният комисариат на ООН за бежанците над 12 000 либерийски бежанци са приети в Гана и настанени в палатковия лагер Будубурам . Втората либерийска гражданска война, който се развива от 1999 г. до 2003 г. също води до приемането на либерийски бежанци в наричания от местните ганайци „либерийски лагер“.

Днес палатковият лагер Будубурам се е превърнал в малък град, благодарение на усилията на пристигналите либерийци, които изграждат инфраструктура, виждайки, че ситуацията в Либерия не се подобрява и съдбата ми ще бъде все по-силно обвързана с втората им родина – Гана. В Будубурам към момента живеят над 40 000 души, от които обаче едва около 30 процента са либерийци. Мнозинството жители днес са местни ганайци, които неправомерно са завзели почти всичко, което либерийците са построили със собствените си ръце.

„Искаме да се интегрираме. Правим всичко възможно, но Гана просто не желае да ни помогне. Нямаме проблем с това, приели сме го. Нека поне държавата не ни пречи.“ – споделя либерийката Мишел Смит, който пристига в Будубурам като тинейджър, а днес, обръщайки поглед назад вижда, че животът му е преминал в битки за превръщането на една блатиста и дива зона във функциониращ район, който днес бива заграбван от жители на Гана пред очите му.

Административнят хаос, който превръща хората в заложници на бюрократични неуредици

Ръководителят на лагера Будубурам е ганаецът Мамаду Аддо. Поставен между чука и наковалнята, той често трябва да взима тежки решения, които го превръщат в спорна фигура и сред двете общности.

„Ситуацията тук не се е променила от години – от 1990-а година до днес. В пика на натовареността си в този лагер са настанени над 63 000 бежанци. В най-тежките години управлението на лагера е съвместно между Ганайския бежански борд и Върховният комисариат на ООН за бежанците. В този период са издавани „лични карти“ на регистрираните бежанци, на които се признава правото да живеят в Гана в продължение на 5 години, но не и да работят. Пълен парадокс. Тези документи могат да бъдат подновявани. Законовото развитие на ситуацията се превръща в административна мистерия, когато през април 2007-а година Върховният комисариат на ООН за бежанците започва своето изтегляне от управлението на лагера Будубурам.“

Мамаду Аддо показва снимки как е изглеждал лагерът в началото на неговото изграждане.

След решението на Върховният комисариат на ООН за бежанците, либерийците попадат в задънена улица и без полезен ход. Не могат да се приберат в Либерия, тъй като насилието продължава, а и много от избягалите в Гана обикновени хора са възприемани като предатели или са обявени за врагове, поради действия на членове на техните семейства. В същото време техният статут на бежанци в Гана не е подновяван, но същевременно, независимо всички години, в които те живеят и работят в Гана, страната отказва да ги признае за граждани, което би могло да отвори множество врати за тях, включително пълен достъп до трудовия пазар и по-лесно и евтино образование за децата им.

„Нашият живот е приключил. Нека поне за децата ни има бъдеще.“

Това е често използвана фраза в почти всеки бежански лагер по света, но в Будубурам това може да бъде възприето за слоган на лагера. Почти всеки либериец, който е пристигнал с първата вълна бежанци през 1990-а година не вярва, че животът е подготвил нещо хубаво за него. Десетилетията на борба, усилия и постигнати резултати започват да поддават под напора на непрестанното доминиране на местните жители. Днес в Будубурам  фразата „за децата ни да има бъдеще“ започва да се преобразува и в „за внуците ни да има бъдеще“, тъй като след 30 години съществуване на лагера, в него започват да се раждат и първите внуци на пристигналите в началото на 90-те години на миналия век бежанци.

 

Родените в първите години деца днес вече са близо 30-годишни мъже и жени, които създават свои семейства и строят собствени замъци от мечти. Мечти и планове, които често се сблъскват с реалността, която ги превръща в унесен блян, а не в мечта, за която се бориш.

Да ти отнемат всичко, което сам си създал, превръщайки те в човек „втора класа“

Успешното развитие на либерийската общност в Гана постепенно се превръща в кошмар. Завистта и желанието за лесна печалба привличат много ганайци, които започват да се заселват в границите на бежанския лагер Будубурам. Днес те са мнозинство, което често налага със сила желанията и мненията си. Те получават подкрепа от местната администрация и лидерите на общността. Това поставя либериийците в още по-ужасяващата и унизителна ситуация да плащат наем за къщите, които са построили сами, но са им били отнети.

„По закон целият лагер е построен и управляван от Върховният комисариат на ООН за бежанците и Ганайски бежански борд, но поради доброто икономическо и социално развитие на лагера все повече ганайци са привлечени от възможностите тук и се настаняват без да имат официално разрешение.“

Свидетели сме на случаи, при които лидери на ганайските общности около Будубурам заповядват на даден бежанец да напусне къщата, в която живее и която е построил със собствен труд. Независимо всички оплаквания към администрацията, полицията и местната администрация, либериецът няма права. Системата е на страната на ганайците, независимо дали те имат законово право или не. Те получават подкрепа от местната администрация и лидерите на общността.

През годините на съществуване на Будубурам, либерийските бежанци са построили множество частни и публични сгради за нуждите на общността

Благодарение на техния доброволен труд днес в лагера виждаме училища, болница, баскетболно игрище, религиозни храмове и пазар. Пазар, който е създаден от либерийските бежанци, за да търгуват, но постепенно, сергия по сергия, пазарът е завзет от ганайци, които днес ограничават достъп на либерийци до него. Aко като либериец поискаш да продаваш стоката си на пазара почти винаги ще си имаш проблеми – ще те набият, ще те изгонят, ще те ограбят. Днес едва ли има повече от 5% либерийци на пазара, който те сами са създали и развивали с години. Всички останали търговци са ганайци.

„През последните години виждаме тенденция либерийците да се опитват да „отвръщат на удара“, и въпреки всички ограничения правят максималното, за да достигат до съд в опит да защитят правата си юридически, благодарение на доброволната работа на местни адвокати и активисти.“ – отбелязва Мамаду Аддо.

Завземането на лагера от ганайци създава ежедневна сегрегация, в която унижението и чувството за безизходица се превръщат в част от теб. Либерийците са принудени да плащат, когато ходят до тоалетните на лагера. Цената е 1 ганайско сиди, което се равнява на около 30 стотинки. Ако либерийци играят баскетбол на създаденото от тях самите игрище, но дойдат ганайци, които искат да играят, то либерийците трябва да отстъпят.

„Не всичко е изгубено. Надежда винаги има.“

Джоузеф Биамо е истински предприемач по дух и убеждения. Първата ни среща беше в малкия му шивашки цех под звуците на традиционна либерийска музика, чиито ритми днес са се разпространили в целия свят, благодарение на джаза, блуса, RnB-ото и хип-хопа, които, придобивайки популярност в САЩ достигат до всяка точка на планетата ни. Въпреки всички ограничения и ежедневната болезнена дискриминация, Джоузеф не се отказва да преследва по-добър живот. Днес за него работят 10 дами – либерийки и ганайки, които шият дрехи, които се продават не само в Будубурам, но и в Акра.

„Имам една мечта – децата ми да живеят по-добре от мен“

Да развиеш бизнес като либериец изисква много повече умения от нужните за един ганаец. Трябва да познаваш точните хора, да внимаваш чии интереси и до каква степен ги засягаш, да си много по-адаптивен и внимателен, защото всяка грешна стъпка не само в икономически, но и в социален план може да ти коства всичко, което си постигнал до момента.

„Болезнено е да виждаш как всичко, за което си се борил в продължение на десетилетия, бавно, но сигурно ти бива отнето. Ние сме построили Будубурам от нулата, а днес се превръщаме в нежелани чужденци. Несправедливо е. Въпреки че скоро навършвам 50 години продължавам да се боря за правото на нормален живот за всеки, който е помогнал или помага за изграждането на Будубурам.“

Малкият шивашки цех на Джоузеф кипи от работа. Всяка жена, която се труди тук споделя, че е горда, че работи за и познава човек като „г-н Биамо“, благодарение на когото те успяват да изхранват децата си и да ги пращат на училище. За съжаление, не всички деца имат достъп до „лукса“ наречен образование.

Мнозинството деца в Будубурам ходят на училище, но, тъй като то в продължение на години не е включено в образователната система на Гана, либерийските деца не могат да се възползват от възможностите за безплатно образование, униформи и учебници, които се предоставят на децата в Гана. Всички местни потвърждават, че в лагера има деца, които не ходят на училище, защото не могат да си позволят разходите за такси и материали, които ганайските деца получават безплатно.

Децата, които извадят най-голям късмет са релокирани в други държави

Това е мечтата на всеки родител в Будубурам, който знае, че шанс за наистина успешен живот ще има единствено за тези, които „ударят джакпота“ и заминат в по-проспериращи държава. Най-известният подобен пример е обещаващият 19-годишен талант на Байерн Мюнхен Алфонсо Дейвис, който е роден в Будубурам, но напуска Гана, заедно със семейството си, когато е на 5 години. Днес Алфонсо Дейвис вече е канадски гражданин, а немският футболен колос плати над 13 милиона долара, за да го привлече в състава си. Историята на Алфонсо Дейвис е надежда за всеки в Будубурам. Пътеводна светлина, която поддържа огъня за успешно бъдеще, ако не жив, то поне мъждукащ. Това обаче не е решение на проблема и не може да бъде масов функциониращ подход.

Спомени за по-вдъхновяващи времена

„Животът ни отлетя като носено от вятъра листо. Винаги ще помня вдъхновението, с което пристигнахме в Гана. Спокойствието да не летят куршуми около теб беше невероятно. Нищо друго не ни вълнуваше, защото знаехме, че имаме силите да създадем по-добро бъдеще за себе и за децата си. За съжаление, загубихме много приятели, както във войната, така и по пътя към Гана. Пътувахме 3 дни в кораб, за да стигнем дотук.“

Няма да срещнете либериец, който да не потвърди, че при пристигането му в Гана, е получилил подкрепа и съжаление от местните. Настаняващите се бежанци получи само палатки, но чувствали дори най-елементарните условия като истински лукс, тъй като поне били в безопасност. Да, постоянно ги нападали диви животни, най-вече змии, но вярвали, че държат съдбата си в свои ръце.

„Бягайки от Либерия с жена ми бяхме разделени – в паниката и хаоса се оказа, че ще пътуваме в различни дни и с различни кораби. Впоследствие дълго време не можехме да се открием и тя е помислила, че съм починал, опитвайки се да достигна до Гана. След дълги месеци на търсене и разпитване успяхме да се открием. Плакахме много. Изляхме много сълзи от щастие.“

30 години след пристигането си в Гана, либерийците живеят по-зле отколкото в началото

Всички са уморени от празните обещания, думите, зад които не стоят дела и ежедневното напомняне, че те не принадлежат на тази страна. Усещането за безнадежност надделява над оптимизма и вярата, че утрешният ден ще е по-добър от днешния.

„Единствено Господ може да ни помогне. Не можем да се върнем в Либерия. Хората, които започнаха тези войни все още управляват Либерия. Те все още имат силата да ни унищожат в мига, в който ни видят. Много приятели се осмелиха да се приберат в Либерия с надежда да продължат живота си у дома, но платиха с живота си за любовта към родината си. Затова ние решихме да превърнем Будубурам в наш дом. Успяхме, но успехът ни се превърна и в нашата най-голяма грешка.“