Palatka.bg

Ще получат ли шанс бежанците от Кот д‘Ивоар да се приберат у дома след 10 години изгнание в Еджиейкром, Гана?

В бежанския лагер Еджиейкром в района Коменда-Едина-Егуафо-Аббрем в Гана, времето сякаш е спряло. Температурата надминава 35 градуса, вятърът е напълно утихнал, тишината е завладяла африканския следобед. Първоначалното усещане е, че единствено нахалните мухи са способни да разсеят човек, ако той е поседнал под някоя сянка, за да си почине от агресивното и уморяващо слънце. Спокойствието в лагера Еджиейкром е привидно. Тук всъщност живеят хиляди бежанци от съседната на Гана държава Бряг на Слоновата кост, които са успели да избягат от ужаса на гражданската война и политическите репресии в родината си. Еджиейкром крие много истории за страх, любов, спомени, надежди, несигурност, но най-вече вяра, че, ако не утрешният, то поне някой ден в бъдещето, ще донесе нещо положително за тези хора.

Снимка Делян Тодоров

„Разбира се, искам да се върна. Това е моята страна. Тук няма работа, няма бъдеще. Няма желание за интеграция. Няма обаче и война. Децата ходят на училище, но  него се преподава само на английски, а те все още учат езика и изостават. 7 човека от моето семейство живеем тук. Нямаме вече роднини в Кот д’Ивоар. Всички бяха убити от престъпното управление.“ – разказва Дженеба Сиака, която пристига в Гана в началото на 2012-а година, когато насилието в Кот д’Ивоар достига и до вратите на нейното село и дом.

Снимка Делян Тодоров

Снимка Делян Тодоров

Историята ѝ е класическа за лагера Еджиейкром. Семейството ѝ живее традиционен спокоен живот в близост до град Бондуку в Кот д’Ивоар. Избухването на втората гражданска война в страната през 2011-а година променя живота и съдбата на милиони.

Снимка Делян Тодоров

Втората гражданска война в рамките на 10 години

Историята на Кот д’Ивоар винаги е била турбулентна и изпълнена с насилие. Първата гражданска война в страната избухва през 2002 г. между действащия президент Лоран Гбагбо и бунтовническите сили, представляващи, живеещите в северната част на страната мюсюлмани, които смятат, че са дискриминирани от политически доминиращия ги християнски Юг.

Снимка Делян Тодоров

През 2002 г. Франция изпраща миротворни войски в Кот д’Ивоар под името „Операция Единорог“ с надеждата да се намали напрежението между враждуващите страни в конфликта. През февруари 2004 г. Организацията на обединените нации създава Организацията на обединените нации в Кот д’Ивоар (UNOCI), „за да улесни прилагането на мирното споразумение, подписано и от двете страни през януари 2003 г.“

По-голямата част от боевете приключват в края на 2004 г., като страната се раздели между контролиран от бунтовниците Север и Юг, който е под контрола на правителствените сили

Снимка Делян Тодоров

През март 2007 г. двете страни подписват споразумение за провеждане на нови избори, въпреки че в крайна сметка те са отложени чак за 2010-а г. –  цели пет години след като мандатът на Гбагбо трябваше да изтече и той да бъде заменен от нови политически фигури, които биха могли да работят за обединение на Кот д’Ивоар. За съжаление, изборите не донасят нито спокойствие, нито мир, а поставят основите на нов въоръжен вътрешен конфликт – Втората гражданска война в Кот д’Ивоар.

След като кандидатът на Севера Аласан Уатара е обявен за победител в президентските избори в Кот д’Ивоар през 2010 г. от Независимата избирателна комисия на страната (CEI), председателят на Конституционния съвет – съюзник на президента Гбагбо, обявява резултатите за невалидни. И Гбагбо, и Уатара претендират за победа и полагат президентската клетва. Тези събития са причината за избухването на Втората гражданска война в страната, която едва преди броени години се е опитала да затвори вратата към ужаса на етническия и религиозен конфликт.

Снимка Делян Тодоров

Международният натиск за мирно решаване на конфликта не дава задоволителен резултат. Стотици хора са убити при ескалиране на насилието между поддръжници на двамата президенти, а най-малко милион души напускат страната. Повечето от тях са от столицата на Кот д’Ивоар Абиджан. Голям процент от бягащите от войната бежанци се насочват към Либерия и Гана. Близо 10 години по-късно мнозина са все още във временните си бежански домове, а вече цяло десетилетие президент на страната е Аласан Уатара, който през 2015-а година печели втори мандат с близо 84% от гласовете.

Лагерът Еджиейкром – замъкът на мечтите от карти за игра

Лагерът Еджиейкром е открит от правителството на Гана и Върховен комисариат на ООН за бежанците на 20 юли 2011 г. Основната му цел е да бъде един от лагерите, приемащи в Гана бежанци от Кот д’Ивоар. Днес – близо 10 години по-късно много от първите пристигнали в лагера бежанци все още живеят в него. 10 години, в които ежедневно количество надежда в душата намалява за сметка на умората от липсата на промяна, развитие, перспектива и бюрократична яснота.

Снимка Делян Тодоров

„Стараем се да покриваме минималните стандарти, които са въведени от Върховия комисариат на ООН за бежанците, включително по отношение на достъпа до чиста и питейна вода. Никой не ходи повече от 200 метра до най-близкия водоизточник. Водата е изцяло подсигурена от лагера, а електричество има само в няколко общи сгради. Ако някой иска да докара електричество до къщата си, лагерът помага с материали, но ти трябва сам да построиш всичко. Оказваме нужната подкрепа за осигуряване на електромери и свързване към мрежата на националната електрически кампания.“ – твърди Чарлс Такоради, администратор на висока позиция в Ганайския бежански борд.

Управата на лагера твърди, че прави максималното, за да поддържа лагера в приемливи условия, които да позволяват на бежанците да живеят достоен живот.

Снимка Делян Тодоров

„До скоро образованието беше безплатно само в начален етап. Последните 2 години обаче се взе решение и средното образование да бъде безплатно. Това решение е по принцип само за ганайци, но всички деца, които имат статут на бежанци също са интегрирани в системата.“

В продължение на целия си живот Мамаду Короко е живял в малко село в Кот д’Ивоар, намиращо се в близост до границата с Гана. Няколко години преди започването на войната е назначен в армията на страната и не е нужно много време, за да се преобразуват тренировките в реален въоръжен конфликт. В началото на гражданската война е убеден, че тя ще продължи няколко месеца и ще бъде постигнат мир, в който да се открие балансът във вижданията на двете враждуващи страни. Реалността го опровергава и насилието все по-често взима връх.

Снимка Делян Тодоров

Непрекъснатите заповеди да бъде по-агресивен към отсрещната страна, дори срещу цивилни, го пречупва и той бяга в Гана, изоставяйки ръководството си и заповедите им. За Мамаду не съществува път назад. Ако се прибере в Кот д’Ивоар го очаква смъртна присъда – дори да не е официална, то той ще бъде открит от хората, които му изпращат писма и тук. Писма, които често съдържат кратка информация – „Помним. Чакаме те. Един ден ще се прибереш.“

Снимка Делян Тодоров

„Сам построих къщата си тук.  Имам роднини, но нямам връзка с тях. Не знам каква съдба ги е сполетяло. В Кот д’Ивоар често отговорност за действията на свой роднина носят всички в семейството. Моля се на Бог някога да ги видя отново.“

Снимка Делян Тодоров

За разлика от мнозина, които нямат подобен късмет, Мамаду Короко е щастливец – не е сам в битката си с живота

2 години след пристигането си в Гана се запознава с бъдещата си жена – Сара, а скоро след това младото семейство се увеличава и с още един ден член – дъщеричката им Лиза. Именно за нея се притесняват най-силно двамата.

Снимка Делян Тодоров

„Използват ни. Управата на лагера ни използва. Благодарение на нас печелят пари,а ние живеем в мизерия. Няма храна. Няма чиста вода. Вижте какво ядем. Децата ни са болни и никой не го интересува. Няма сигурност. Влизат хората с мачете, опитват се да крадат деца. Ганайци от района. Понякога ги използват за ритуали. Посред нощ ни нападат. От една седмица детето ми не получава преглед при лекар, независимо че се молим на управата на лагера. То няма никакви документи освен като бежанец. Сякаш не съществува. Няма минало, няма бъдеше. Призрак.“

Вълнението в очите на Сара е видимо. Жестовете ѝ са премерени, но енергични, а съседът ѝ Джошуа допълва:

„Понякога работим в селищата наблизо. Тежка работа, която никой не иска да върши, но за съжаление често ни лъжат. Не ни плащат.“

Снимка Делян Тодоров

В нейните очи, а в тези на много други бежанци, ръководството на лагера го превръща по-скоро в затворена общност и по никакъв начин не се стреми към образоване на местното население и създаването на усещане на нормалност между гражданите на Гана и Кот д’Ивоар.

Снимка Делян Тодоров

Чарлс Такоради категорично отхвърля подобни твърдения:

„Имаме стабилна охрана, за да предпазваме бежанците от нападения. Работим с местното население с надеждата да се подобрят отношенията и връзките между живеещите наоколо общности и бежанците.“

„Изборите наесен, изборите наесен, изборите наесен“

Вирусът на надеждата трудно умира в човешката душа. Всички в лагера Еджиейкром очакват с огромно вълнение развитието на ситуацията в родината си. Вследствие на промяната в конституцията на Кот д’Ивоар, един и същи кандидат не може да бъде избиран повече от 2 пъти, което означава, че настоящият президент Аласан Уатара няма да се кандидатира за трети мандат. Самият той го обяви и потвърди няколко пъти, но въпреки всичко мнозина не са убедени, че ще спази думата си.

Снимка Делян Тодоров

Много от живеещите в Гана бежанци от Кот д’Ивоар обмислят да се приберат у дома при нормализиране на ситуацията. Подобно пътуване към вкъщи би било най-голямата събитие в живота на тези изстрадали хора. Със сълзи на очи те се молят за шанс да се завърнат в градовете и селата си, където да срещнат роднините и приятелите си. Поне тези, които са останали живи.

Автор Делян Тодоров