Palatka.bg

Да е завърнеш у дома – в Гана, когато останалите искат да напуснат

Според проучване проведено от организацията GhanaWeb над 70 процента от възрастните жители на Гана казват, че биха се преместили в чужбина, ако им е отдаде тази възможност, а един от всеки четирима казва, че би го направили, ако е необходимо, и дори нелегално. Подобно на България, Гана страда от високи нива на емиграция, които нараняват икономическия потенциал на страната. В подобна атмосфера се срещам със семейство Кодоко – младо ганайско семейство, което решава, че техният път не включва напускане на Гана, а точно обратното  – след години на тежка работа в Либия Ебо, Мишел и двете им деца са се прибрали в родината си, където вярват, че най-успешно могат да продължат живота си.

Обожавам колко сериозни се опитват да бъдат децата, когато някой ги снима, а само след секунди избухват в смях, тичайки към теб, за да видят с любопитство снимката

В хлапетата виждаме онзи дух на страхопочитание и интерес към камерата, който е накарал зрителите на един от първите филми в историята – „Пристигането на влака на гара Сиота“ на Братя Люмиер, да се разбягат в салона, вярвайки, че локомотивът наистина идва директно към тях и ще ги прегази.

Симпатягът на снимката се казва Майкъл. Запознах се с него в скромно ганайско село, намиращо се на няколкостотин километра от столицата Акра. Той е имал късмет да се роди в Гана – едва две година след като семейството му се прибира от Либия, където е работило дълги години в сферата на строителството и услугите, но се прибира у дома, тъй като е притеснено от зараждащия се военен конфликт през 2011 г. и смъртта на Муамар Кадафи.

Днес нито Майкъл, нито семейството му искат да живеят извън родината си, а развиват малък магазин за хранителни стоки и домашна храна. Както бащата Ебо казва „Обичам и уважавам всички народи – африканци, европейци, американци, но искам да помогна на страната си да бъде едно по-хубаво и успешно място, в което да живеят децата ми.“

Докато си говорим за бъдещето на магазина, общността и тежкото минало в разпадащата се и изпълващата се с насилие Либия, Майкъл идва при нас и с любопитен поглед пита дали е е възможно да му направя още една снимка.

– Разбира се, че може, малки приятелю.

Липсата на работа и възможности мотивират Ебо и Мишел да се отправят на Север, заминавайки към Либия. Целта им винаги е била да изкарат малко пари и да се приберат у дома. Доброто развитие на живота им в Либия обаче превръща Джамахирията е техен постоянен дом. Всичко върви добре до 2011-а година, когато всичко в Либия се обръща с краката нагоре. Подобно на много други арабски държави, така и Либия се впуска в протести срещу управлявалия десетилетия Муамар Кадафи.

За разлика от останалите страни в региона, протестите в Либия бързо ескалират във въоръжен конфликт между правителствените сили на полковник Муамар Кадафи и бунтовнически сили, оспорващи властта му. Войната е предхождана от размирици, започнали след сблъсък между сили за сигурност на правителството и протестиращи на 15 февруари 2011 година в Бенгази. Протестите прерастват във въоръжено въстание, по време на който опозиционните сили основават своя временна управляваща институция, наречена „Национален преходен съвет“ (НПС).

Историята многократно ни е показвала, че в подобни бурни времена чужденците се оказват сред първите, които се превръщат в цел на конфликта. Обикновено и на двете страни

Това е особено валидно за ситуации, при които чужденците са най-обикновени нископлатени работници, които извършват работа, която никой местен не желае да върши. Нека само си спомним случая с българските медицински сестри като доказателство колко лесно е да се настрои обществото към „чужденците“.

„Местните започнаха да ни тероризират. Изведнъж, независимо, че сме работили в Либия легално, плащайки данъци, се превърнахме във врагове. Хората на Кадафи ни нападаха, защото твърдяха, че подкрепяме бунтовниците. Бунтовниците ни нападаха, защото твърдяха, че подкрепяме Кадафи. Ние не подкрепяхме никого. Аз подкрепям единствено семейството си и желанието да работя.“ – разказва Ебо.

Семейството решава, че във възможно най-кратък срок трябва да напусне Либия.

„За нас нямаше вече нито сигурност, нито спокойствие, нито работа. Само смърт. Въпросът беше накъде да поемем – на юг към Гана или на север към Европа

Много приятели на Мишел и Ебо са готови да поемат по опасния и често смъртоносен път, качвайки се на лодките през Средиземно море. Маршрут, по който десетки хиляди души загубиха живота си, опитвайки се да достигнат до Европа. В името на живота на децата си, своя собствен и любовта към Гана, приятелите и роднините си те избират да поемат на юг, връщайки се към малкото ганайски селце, от което са тръгнали. Тук няма много пари, честно казано няма и много перспективи, но няма и война. Години след прибирането на семейство Кодоко от Либия, в арабската страна гражданската война не само не е приключила, но и се е ожесточила. А с нея се ожесточава и агресията към чернокожите.

„Много наши познати заминаха – за Европа, за други арабски държави, защото говореха езика, за Гана, но не бяха малко и тези, които вярваха, че всичко в Либия ще се нормализира и животът ще се завърне към нормалността. Много от тези хора бяха убити, отвлечени и дори продадени в робство. В Либия няма нищо останало освен смърт.

Да се справиш със стигмата, че си се провалил

Срещал съм хиляди мигранти по целия свят. Някои от тях са бежанци, които бягат от насилие, военни конфликти или преследване. Други са икономически мигранти, които търсят по-добър живот, притиснати от социалната и икономическа реалност в страните, от които бягат. През години на изгнание мнозина съжаляват за своя избор, особено тези, които напускат родните си африкански държави в опит да достигнат Европа. Чувал съм хиляди пъти изразът „ако знаех какво ми предстои, нямаше дори и да си помисля да тръгна.“ Безкрайните преходи, рискът да се превърнеш в жертва на трафиканти, обирджии и убийци, възможността да не издържиш всички физически усилия, които са нужни, за да преминеш през Сахара или Средиземно море. Клопките са твърде много, капаните са на всяка крачка.

Огромен процент от мигрантите не са запознати в детайли с реалността, която ги очаква. За съжаление обаче, са запознати с една друга реалност, която познават изключително добре. Тя е жива и е била пред очите им цял живот. Опасността от нея се усеща пряко – стигмата, че си се провалил и не си се превърнал в част от малкия процент успешни емигранти. Да се завърнеш без да си натрупал богатство е позор – признак, че всички усилия и пари, които твоето семейство е вложило в теб, са били напразно.

Общественото напрежение, което се поражда след прибирането на хора като Мишел и Ебо е огромно и много мигранти се страхуват, че, ако се приберат, то ще бъде посмешището на общността. Социалното обвинение към подобни хора често е толкова силно, че те предпочитат да направят всичко друго, но не и да се приберат. Много от тях „загниват“ по бежанските лагери на Северна Африка и Европа, неуспявайки да се откъснат от бюрократичния карамбол, в който са попаднали. За тях пътят назад е затворен, а пътят напред не се, а и няма изгледи да се, отваря.

За Мишел и Ебо този казус никога не е бил по-важен от спокойствието и сигурността им

„Докато имаме един друг – ще се справим. Важно ми е какво мислим аз и съпругът ми за бъдещето ни и начина на ни на живот, а не мнението на останалите.

Когато избухва военният конфликт в Либия, за семейство Кодоко има само два пътя – към Гана и към Европа.

„Винаги ще сме благодарни на себе си, че не се качихме на лодките към Италия. Много хора починаха – хубави хора, които оставиха родители, приятели, деца. Обичаме се твърде много, за да рискуваме себе си и децата си. Любовта ни е по-силна от проблемите на днешния ден. Тях ще победим.

Сбогувайки се с Мишел и Ебо изпитвам чувство на гордост, приятелска любов и вдъхновение към изминатия от тях двамата път. Двама души, които са герои – пред себе си, един пред друг, а след години и пред децата си. С усмивка и помахване излизам от двора на къщата им в малкото ганайско селце, а ме изпращат, подарявайки ми вкусни тропически плодове. До нови срещи, приятели!