Palatka.bg

Фарът Станард: Най-самотното работно място на света

Животът на всеки пазач на фара винаги е самотен, но в продължение на шестдесет години тези, които обслужват Фара Станард в Горното езеро в Северна Америка определено могат да се похвалят, че начинът, по който са се чувствали те е уникален. Известен като „най-самотното работно място в света“ фарът Станард се намира в северната половина на Горното езеро, край полуостров Киуена. Най-близкото парче земя – остров Маниту, се намира на около 40 километра северозападно, което прави фара Станард  най-отдалеченият от сушата фар в Съединените щати, а вероятно и в целия свят.

Рифът, върху който днес стои фарът, е открит през 1835 г. от капитан Чарлз С. Станард. Той бил изключително притеснен да открие тази подводна планина толкова далеч от брега във води, за които се смятало, че са напълно безопасни. С дълбочина, която на места била едва около метър и двадесет сантиметра, капитанът напълно осъзнавал огромния риск, който тази невидима планина създавала за плаващите в района кораби.

С непрестанното и осезаемо увеличаване на морския трафик потенциалната опасност от рифа нараствала

Американската служба за управление на фаровете решила, че е необходимо инсталирането на навигационна светлина, но никой не бил сигурен дали каквато и да било структура може да оцелее върху открита скала с диаметър под 6 метра и то в езеро, известно с яростните си бури. През 1868 г. е построен временен маяк за тестване на стабилността на скалата. Това било каменна ясла с диаметър 3 метра, която била затискана от огромно желязо. Едва след като тази структура преживяла всички тежки бури и виелици, на които била изложена в продължение на няколко години, инженерите определили, че върху рифа може да се построи постоянен фар, който да повиши многократно сигурността в района.

За изграждането на фара били необходими цели пет дълги години на тежък физически труд. Всяка пролет работниците се връщали към фара, за да видят, че осезаема част от свършената работа през предходната година е разрушена от убийствените зимни бури. На моменти мъжете се възмущавали и шегували, че всъщност прекарват повече време в ремонтиране, отколкото в строеж. През лятото бурите не намалявали. Поради силата им често се налагала работниците да спират работа, забавяйки строителството на целия проект.

Фарът в крайна сметка бил завършен и осветен за първи път през 1882 г. Той е висок близо 24 метра.

Животът в този отдалечен фар е самотен и суров

На пазителите на фара не им било позволено да водят нито съпругите си, нито приятелите си и членове на семействата. Работещите във фара прекарвали време в игри, а храната, с която се хранили било на практика единствено и само консервирана. Пазачите разказват, че се случвало всички да са толкова уморени един от друг, че преминавали дни без да говорят помежду си. За да се борят с ужасната изолация, мъжете обикновено били сменяни на всеки три седмици.

Луи Уилкс, който бил пазач на фар в продължение на двайсет дълги години от 1936 до 1956 г., прекарал рекордните 99 последователни дни на фара Станард – подвиг, до който нито един друг пазач не успял да се приближи. Самотата бил толкова смазваща, че много пазачи всъщност нямали представа в какво се впускат, докато не пристигнали на фара Станард. Един пазач изпаднал в паника и заплашил, че ще плува до брега, ако лодка не дойде веднага, за да го вземе.

Пазителите на фара се прибирали в края на сезона на активното корабоплаване в началото на декември и се завръщали през март. Когато се връщали на „най-самотното работно място“ те откривали фара, затрупан под дебел слой лед. Мъжете моментално се захващали моментално за работа, грабвайки чуковете и кирките, за да почистят целия лед, който се препречвал на пътя им.

Пътуването до самия фар също не било никак лесно

Една година имало толкова много лед в езерото, че стопаните не успели да достигнат до фара Станард чак до месец юли.

През цялото лято бурни северозападни бури изпращали 9-метрови вълни, които се разбивали във фара, събаряйки консервите от рафтове и чиниите от масите. Когато пазачите трябвал да излязат в основата на кулата по време на силни ветрове, те се врзвали с въжета, за да не бъдат бутнати във водата от буреносния вятър.

Прибирането на пазачите в края на корабоплавателния сезон също било опасна задача

През 1913 г. целия фар бил блокиран от огромно количество лед. Екип от цели 12 човека работил в рамките на една седмица, за да бъдат спасени всички пазачи. Друг път, през 1904 г., риболовната компания, която била наета да прибере пазачите от фара Станард забравила и изпрати влекач с две седмици закъснение. Дотогава четиримата пазители били изяли всичките си провизии и обмисляли самоубийствено бягство по вода.