Palatka.bg

10 години, 1 пандемия и 5 „изборни разходки“ не променят живота на живеещите в Гана бежанци от Кот д‘Ивоар.

 10 години, 1 пандемия и 5 „изборни разходки“ не променят живота на живеещите в Гана бежанци от Кот д‘Ивоар.
„Нищо никога не се променя.“

„Допреди няколко години имахме надежда, че ситуацията ще се промени. Вече повече от 10 години живеем в условия на изгнание. Децата ни пораснаха тук, а уж дойдохме като бежанци за малко. Никой от нас не иска да стои без работа и да живея в подобна мизерия. Искаме единствено да сме спокойни, че няма да ни убият, ако се приберем у дома“.

Бежанският лагер Еджиейкром в района Коменда-Едина-Егуафо-Аббрем в Гана е територия на безвремието. Температурата надминава 35 градуса, вятърът е напълно утихнал, тишината е завладяла африканския следобед. Първоначалното усещане е, че единствено нахалните мухи са способни да разсеят човек, ако той е поседнал под някоя сянка, за да си почине от агресивното и уморяващо слънце. Спокойствието в лагера Еджиейкром е привидно. Тук всъщност живеят хиляди бежанци от съседната на Гана държава Бряг на Слоновата кост, които са успели да избягат от ужаса на гражданската война и политическите репресии в родината си. Еджиейкром крие много истории за страх, любов, спомени, надежди и несигурност.

Допреди години в този лагер съществува и безкрайно количество вяра, че децата наоколо ще израснат в родината си – Бряг на Слоновата кост. С всяка изминала година тази надежда избледнява, а за мнозина тя вече не съществува. Политическият и административен вакуум, който засмуква кот’дивоарците превръща Еджиейкром във „временен постоянен дом“, който с всяка година напомня все повече на друг печално известен бежански лагер в Гана – Будубурам. Будубурам е бежански лагер, в който повече от 30 години живеят хиляди либерийски граждани. Днес, този лагер прилича много повече на квартал или малък град, отколкото на официален бежански лагер.

Натрупаната умора, ежедневната рутина и административното блато постепенно създава усещане за безиходица, което води до превръщането на временния бежански лагер Будубурам в постоянен дом за хиляди, чийто живот преминава под знака на временните решения, а те, както знаем са най-постоянни.

„Разбира се, искам да се върна. Това е моята страна. Тук няма работа, няма бъдеще. Няма желание за интеграция. Няма обаче и война. Децата ходят на училище, но  него се преподава само на английски, а те все още учат езика и изостават. 7 човека от моето семейство живеем тук. Нямаме вече роднини в Кот д’Ивоар. Всички бяха убити от престъпното управление.“ – разказва Дженеба Сиака, която пристига в Гана в началото на 2012-а година, когато насилието в Кот д’Ивоар достига и до вратите на нейното село и дом.

Историята ѝ е класическа за лагера Еджиейкром. Семейството ѝ живее традиционен спокоен живот в близост до град Бондуку в Кот д’Ивоар. Избухването на втората гражданска война в страната през 2011-а година променя живота и съдбата на милиони.

Втората гражданска война в рамките на 10 години

Историята на Кот д’Ивоар винаги е била турбулентна и изпълнена с насилие. Първата гражданска война в страната избухва през 2002 г. между действащия президент Лоран Гбагбо и бунтовническите сили, представляващи, живеещите в северната част на страната мюсюлмани, които смятат, че са дискриминирани от политически доминиращия ги християнски Юг.

През 2002 г. Франция изпраща миротворни войски в Кот д’Ивоар под името „Операция Единорог“ с надеждата да се намали напрежението между враждуващите страни в конфликта. През февруари 2004 г. Организацията на обединените нации създава Организацията на обединените нации в Кот д’Ивоар (UNOCI), „за да улесни прилагането на мирното споразумение, подписано и от двете страни през януари 2003 г.”

По-голямата част от боевете приключват в края на 2004 г., като страната се раздели между контролиран от бунтовниците Север и Юг, който е под контрола на правителствените сили. През март 2007 г. двете страни подписват споразумение за провеждане на нови избори, въпреки че в крайна сметка те са отложени чак за 2010-а г. –  цели пет години след като мандатът на Гбагбо трябваше да изтече и той да бъде заменен от нови политически фигури, които биха могли да работят за обединение на Кот д’Ивоар. За съжаление, изборите не донасят нито спокойствие, нито мир, а поставят основите на нов въоръжен вътрешен конфликт – Втората гражданска война в Кот д’Ивоар.

След като кандидатът на Севера Аласан Уатара е обявен за победител в президентските избори в Кот д’Ивоар през 2010 г. от Независимата избирателна комисия на страната (CEI), председателят на Конституционния съвет – съюзник на президента Гбагбо, обявява резултатите за невалидни. И Гбагбо, и Уатара претендират за победа и полагат президентската клетва. Тези събития са причината за избухването на Втората гражданска война в страната, която едва преди броени години се е опитала да затвори вратата към ужаса на етническия и религиозен конфликт.

Международният натиск за мирно решаване на конфликта не дава задоволителен резултат. Стотици хора са убити при ескалиране на насилието между поддръжници на двамата президенти, а най-малко милион души напускат страната. Повечето от тях са от столицата на Кот д’Ивоар Абиджан. Голям процент от бягащите от войната бежанци се насочват към Либерия и Гана. Близо 10 години по-късно мнозина са все още във временните си бежански домове, а вече цяло десетилетие президент на страната е Аласан Уатара, който през 2015-а година печели втори мандат с близо 84% от гласовете.

Лагерът Еджиейкром – замъкът на мечтите от карти за игра

Лагерът Еджиейкром е открит от правителството на Гана и Върховен комисариат на ООН за бежанците на 20 юли 2011 г. Основната му цел е да бъде един от лагерите, приемащи в Гана бежанци от Кот д’Ивоар. Днес – повече от 10 години по-късно много от първите пристигнали в лагера бежанци все още живеят в него. 10 години, в които ежедневно количество надежда в душата намалява за сметка на умората от липсата на промяна, развитие, перспектива и бюрократична яснота.

„Стараем се да покриваме минималните стандарти, които са въведени от Върховия комисариат на ООН за бежанците, включително по отношение на достъпа до чиста и питейна вода. Никой не ходи повече от 200 метра до най-близкия водоизточник. Водата е изцяло подсигурена от лагера, а електричество има само в няколко общи сгради. Ако някой иска да докара електричество до къщата си, лагерът помага с материали, но ти трябва сам да построиш всичко. Оказваме нужната подкрепа за осигуряване на електромери и свързване към мрежата на националната електрически кампания.“ – твърди Чарлс Такоради, администратор на висока позиция в Ганайския бежански борд.

Управата на лагера твърди, че прави максималното, за да поддържа лагера в приемливи условия, които да позволяват на бежанците да живеят достоен живот.

„До скоро образованието беше безплатно само в начален етап. Последните 2 години обаче се взе решение и средното образование да бъде безплатно. Това решение е по принцип само за ганайци, но всички деца, които имат статут на бежанци също са интегрирани в системата.“

В продължение на целия си живот Мамаду Короко е живял в малко село в Кот д’Ивоар, намиращо се в близост до границата с Гана. Няколко години преди започването на войната е назначен в армията на страната и не е нужно много време, за да се преобразуват тренировките в реален въоръжен конфликт. В началото на гражданската война е убеден, че тя ще продължи няколко месеца и ще бъде постигнат мир, в който да се открие балансът във вижданията на двете враждуващи страни. Реалността го опровергава и насилието все по-често взима връх. Непрекъснатите заповеди да бъде по-агресивен към отсрещната страна, дори срещу цивилни, го пречупва и той бяга в Гана, изоставяйки ръководството си и заповедите им. За Мамаду не същестува път назад. Ако се прибере в Кот д’Ивоар го очаква смъртна присъда – дори да не е официална, то той ще бъде открит от хората, които му изпращат писма и тук. Писма, които често съдържат кратка информация – „Помним. Чакаме те. Един ден ще се прибереш.“

Нямам представа дали някога отново ще видя някой мой близък. Минаха толкова много години.“

За разлика от мнозина, които нямат подобен късмет, Мамаду Короко е щастливец – не е сам в битката си с живота. 2 години след пристигането си в Гана се запознава с бъдещата си жена – Сара, а скоро след това младото семейство се увеличава и с още един ден член – дъщеричката им Лиза. Именно за нея се притесняват най-силно двамата.

„Използват ни. Управата на лагера ни използва. Благодарение на нас печелят пари,а ние живеем в мизерия. Няма храна. Няма чиста вода. Вижте какво ядем. Децата ни са болни и никой не го интересува. Няма сигурност. Влизат хората с мачете, опитват се да крадат деца. Ганайци от района. Понякога ги използват за ритуали. Посред нощ ни нападат. От една седмица детето ми не получава преглед при лекар, независимо че се молим на управата на лагера. То няма никакви документи освен като бежанец. Сякаш не съществува. Няма минало, няма бъдеше. Призрак.“

Вълнението в очите на Сара е видимо. Жестовете ѝ са премерени, но енергични.

„Понякога работим в селищата наблизо. Тежка работа, която никой не иска да върши, но за съжаление често ни лъжат. Не ни плащат.“

В нейните очи, а в тези на много други бежанци, ръководството на лагера го превръща по-скоро в затворена общност и по никакъв начин не се стреми към образоване на местното население и създаването на усещане на нормалност между гражданите на Гана и Кот д’Ивоар.

Чарлс Такоради категорично отхвърля подобни твърдения:

„Имаме стабилна охрана, за да предпазваме бежанците от нападения. Работим с местното население с надеждата да се подобрят отношенията и връзките между живеещите наоколо общности и бежанците.“

Тъжната африканска традиция да се променя Конституцията в името на допълнителни мандати открива своя път и в Кот д’Ивоар

Последните президентски избори в Кот д’Ивоар се проведоха през октомври, 2020 г. и настоящият президент Аласан Уатара спечели с 95% от гласовете вследствие на бойкот от страна на опозиционните партии и кандидати. Основната причина за техния бойкот беше настъпилата в последния момент промяна в Конституцията на страната, която позволи на Аласан Уатара да се кандидатира за трети мандат, независимо че според действащата до този момент Конституция на страната броят на президентските мандати беше лимитиран до два.

Действията на 80-годишния Аласан Уатара не бяха изненада за нито един жител на лагера Еджиейкром. Бежанците от Кот д’Ивоар не вярват на обещания и категорични изказвания. Вярват на действия, но те са особена рядкост в техния живот.

COVID-19 и чувството за ново начало

Световната пандемия от COVID-19 имаше своите тежки последици върху живота в цяла Африка, носейки със себе си специфични африкански теми, проблеми и дискусии. Както в много други райони по света, така и в Гана, в началото на разпространението на вируса бежанците често бяха обвинявани, че са прекият преносител на болестта. Тези градски легенди изтриха бързо напредъка, който много от живеещите в Еджиейкром бежанци бяха постигнали.

„Лагерът се капсулира. Връзките с ганайците рязко намаляха и изведнъж всички забравиха, че се познаваме, че сме работили заедно, че сме празнували празниците си заедно. Хората бяха изплашени, а е много по-лесно да бъдеш изплашен от някой от друга държава, отколкото от твой сънародник. За първи път след толкова години в Гана се почувствахме нежелани тук. Това беше непознато чувство за нас.“ – разказва Амаду Кулибали от Диауала, Кот д’Ивоар.

Днес, почти 3 години след началото на пандемията светът е съвсем различен, макар и едва една трета от населението на Гана да е ваксинирано с поне една доза срещу COVID-19. Преодоляването на пандемията е ново начало за мнозина в Еджиейкром, които все по-рядко гледат новините за случващото се в родината им, стараейки се да възприемат Гана като своя нов дом. Благодарение на помощта на местни организации, компании и Върховния комисариат на ООН за бежанците все повече кот’дивоарци започват работа, а някои дори развиват свой бизнес.

„Абсурдно е, но COVID-19 действа като рестартиране на емоционалния и психологически компютър на мнозина от живеещите в Еджиейкром.“ – отбелязва Амаду Кулибали.

Бежанският лагер Еджиейкром е видял много мъка, смърт, болести и лишения, но отвъд всичко в атмосферата има и елемент от едно от най-ценните качества у хората в Западна Африка – безгранична надежда, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Единствено времето ще покаже дали тази надежда ще се оправдае за забравените от света, родината си, а може и от роднините си, бежанци от Кот д’Ивоар.

Текст и фотографии — Делян Тодоров.