Чували ли сте за Мараняо? Мараняо е щат в североизточна Бразилия. А в Мараняо се намира едно от най-уникалните места в света: Националният парк Чаршафите на Мараняо. Представете си километри, докъдето ви стига погледът, все бели копринени пясъци, в чиито долини като в шепи трептят на вятъра безкрайно много тюркоазено сини лагуни. А в тези бистри оазиси, като искрени очи на разплакано момиченце, просветват бързи пасажи от риби. Риби, като истинско чудо или като светкавична мисъл в очите на дюните върху лицето на бялата като брашно пустиня. Но пустиня само на пръв поглед, а всъщност чудо на природата, което дори и учените не са сигурни точно как да дефинират.
Националният парк Lençóis Maranhenses в Бразилия е район на ниска, равна, наводнявана периодично земя, покрита с големи, красиви пясъчни дюни.
Той обхваща около 1500 квадратни метра и въпреки честите годишни валежи, няма почти никаква растителност. Районът става Национален парк на 2 юни 1981 г.
На пръв поглед Lençóis Maranhenses прилича на архетипна пустиня. В действителност обаче не е пустиня. Мястото се намира извън басейна на Амазонка, а в началото на годината е неговият дъждовен сезон. Тогава дъждовната вода се събира в долините между пясъчните дюни и образува ясни сини и зелени лагуни, които достигат най-пълното си количество между юли и септември.
Но тези приказно красиви лагуни са изненадващо дом на разнообразие от риби, костенурки и други видове, които, въпреки почти пълното изчезване на водоемите през сухия сезон, пристигат от морето, носени от птиците като хайвер и яйца. Lençóis Maranhenses – означава „Чаршафите на Мараняо”, се е образувал в продължение на хиляди години. И ето тук е тайната на „пустинята”: в продължение на хиляди години пясъкът от речните корита се депонират в устиетата на реките и се връщат на континента от ветрове и морски течения.
Дюните навлизат до близо 50 км в континента и се простират на над 43 км от бреговата ивица във вид на “бяла пустиня”. А някои от лагуните в Националния парк са огромни.
Тези прекрасни сини очи проглеждат всяка година, след като дъждовете от януари до юни запълват долините между дюните
Изненадващото присъствие на многото риби, които плуват в тях, е предимно от видовете риба „вълк” и риба „тигър”. Има теория, че тези риби остават латентни в калните и влажни зони, след като по-голямата част от водата се изпари през сухия сезон и отново „оживяват” през следващия дъждовен период.
Тук в далечната северна част на Бразилия, малко по-навътре от ослепителните бели пясъци, които загръщат под мишница бреговете на Атлантическия океан, ще ви докоснат устните на слънцето в прегръдката на този сюрреалистичен драматичен пейзаж. Неговото съществуване е нещо, което дори учените не могат напълно да обяснят.
Сгушен между гората на Амазонка и популярните плажове на бразилския североизток, Lençóis Maranhenses е всъщност една пренебрегвана от туристите дестинация. Напоследък става обаче по-популярна, тъй като бразилците преоткриват собствената си страна, поради намалелите си доходи, а чужденците се възползват от увеличените полети до североизточните градове. До столицата на Мараняо – Сао Луис през Лисабон се стига бързо.
Крайният участък за достигане на националния парк е приключение на четири колела. Джипът се промъква през горички от дървета кашу (Бразилия е родината на кашуто) и достига до брашнения фин пясък. Накрая дюните се сливат със слънцето, което като в следобедна дрямка потъва в безоблачното небе.
И докато сте там, е трудно да повярвате, че все още сте на Земята, да не говорим за Бразилия.
Пред вас са прострени само белите неизмачкани от човешки стъпки девствени чаршафи, от които гледат откровено сините очи на оазиситите. Линиите и кривите на дюните, изваяни от вятъра и лагуните, като небето, създават ландшафт, който едновременно е непорочен и неестествен.
Промъквайки се през пясъка, ще се почувствате като откриватели на сюрреалистичен нов свят. Вятърът заглажда стъпките ви, като харизматичен и властен домакин, с което мигновено изтрива всички наченки на човешко безпокойство. Пясъкът е толкова хубав, колкото брашното, току-що излязло от мелницата на мелничаря, няма пътища, пътеки или други знаци, които да показват, че някой някога е стъпвал тук.
Изживяването е хипнотично, а картините, които вятърът рисува върху пясъците са толкова гениални, че ти се приисква просто да седиш и да гледаш какъв нов шедьовър ще излезе изпод въздушната му четка. И не искаш ти да си творецът, а да си част от картината. Само ако може още малко да останеш там, където в продължение на шест месеца вали, за да се образуват сладководните очи, в които си мечтаеш цял живот да плуваш.
Най-доброто време за посещение на парка е от май до септември, когато е слънчево, но лагуните са пълни.