В последните години Паметникът на Бузлуджа е един от най-посещаваните обекти в цяла Европа за така наречения Urbex туризъм. Дом-паметниът на БКП, както е официалното име на монумента е попадал многократно в редица класации за най-интересни Urbex дестинации на континента. Както в специализираните медии, така и в големи международни издания.
За пръв път обаче паметникът попадна в една много неприятна класация – тази на 7-те най-застрашени обекти в Европа, съобщава „Дневник“. Той споделя непрестижното място заедно с византийските църкви в Москополе и Виткук в Албания, историческия център на Виена в Австрия, манастирския комплекс Давид-Гареджа в Грузия, казиното “Констанца” в Румъния, гръцкото сиропиталище “Принкипо” на Принцовите острови в Турция и фабриката за лед “Гримсби” във Великобритания. Класацията е на организацията “Европа ностра” и Института на Европейската инвестиционна банка.
Въпреки че класацията не е позитивна, всъщност е хубаво, че Паметника на Бузлуджа е попаднал в нея. Целта ѝ е не само да индексира проблема с рушащите се паметници на културата, но и да привлече общественото внимание към тях. Европейската инвестиционна банка заедно с други партньори, ще посетят избраните 7 обекта и ще се срещнат с основните заинтересовани страни. Чуждестранните експерти ще предоставят технически съвети, ще идентифицират възможните източници на финансиране и ще мобилизират широка подкрепа за запазването на тези забележителности. До края на годината специалистите ще формулират осъществими планове за действие за избраните обекти.
С две думи – на страната ни ще бъде дадена уникална възможност да получи безплатна експертна консултация за това как може да възстанови Паметника на Бузлуджа, но и откъде да намери парите за това. Но дали ще го направи?
Историята
За паметника може да се говори много. Той е най-големият идеологически монумент на тоталитарния комунистически режим в България. Издигнат е на връх Хаджи Димитър на 1981 г. след 10-годишен строеж. След падането на съветската власт той е изоставен и в момента се руши – целият е изписан в графити, мозайките в него са унищожени, огромната петолъчка е обстрелвана с огнестрелно оръжие, прозорците са изпочупени, а таваните се разпадат.
През последните години многократно се говореше за възстановяването на паметника, но до реални стъпки така и не се стига. Само последната идея за неговото възкресяване беше с изготвен практически проект на стойност 2.5 млн. лева. Това е едва една от буквално стотиците идеи и кампании през последните 25 години – нито една, от които реализирана.
Постепенното, но сякаш сигурно разрушаване на монумента е изключително тъжно, защото в Паметника на Бузлуджа има огромен потенциал. Той е с наистина уникална за целия свят архитектура. Мащабите му са впечатляващи, гледката около него спира дъха, а интериорът му, стига да бъде реновиран, би бил нещо, което си струва да се види. За чуждестранните туристи паметникът е толкова интересен, че със сигурност бил се превърнал в една от най-посещаваните (ако не и най-посещаваната), атракции в България. Щом в момента, без да се рекламира, без да се поддържа и дори когато официално достъпът до него е забранен, той се посещава от хиляди чужденци, то какво би станало ако се реновира?
Разбира се, това би станало много трудно, поради ред причини. Финансови, политически и социални. Всички знаем колко е разделено и чувствително обществото ни по темата „Паметниците на комунизма“.
Най-бедната ЕС и до ден днешен сякаш живее в своето минало и в същото време го отрича.
Проблемът обаче не е само с Паметника на Бузлуджа. Подобни паметници от социалистическо време в България за стотици, може би и хиляди. Няма град, в който да няма такъв – кой от кой по грандомански и набиващ се в очите. Всички знаем за Парк-паметник на българо-съветската дружба във Варна или Създатели на българската държава в Шумен. Примерите са много.
Въпреки всички недостатъци – тоталитарната символика, която носят, грозният им сив и агресивен вид, несъответствието им със съвременната архитектура, възвеличаването на една чужда нация и много други, аз смятам, че тези паметници трябва да бъдат съхранени и пазени за идните поколения. Много хора у нас искат те да бъдат премахнати, но да бъде заличавана и забравяна историята не е правилното решение. Тези паметници носят памет, от която ние и идните поколения трябва да извличаме поуки. За добро или лошо, те са част от нашето минало и това, което ни е оформило като народ, а и манталитетът ни. Много от отговорите на днешните ни въпроси и проблеми се крият именно в тях.
Стари и млади
Голяма част от по-старото поколение изпитва неистова носталгия към „славното социалистическо минало“, а по-младите желаят да бъдат равноправни граждани на Европа и глобалния свят. Обществото ни е разделено по убеждения и възраст – две поколения, които са живели и живеят в различно време и различен строй. И съветските паметници са една от темите, които най-много катализират този конфликт.
Тези три паметника са съвсем малка част от безбройните примери за грандомански паметници на съветската власт, намиращи се на територията на страната. Те са държавна собственост и на теория са стопанисвани от държавата, но на практика са оставени на произвола на съдбата. При все всичките им недостатъци и символика, която носят, факт е, че тези монументи са изключително грандиозни и уникални архитектурни проекти. Проекти, които са абсолютно невъзможни за реализация от съвременната българска икономика. Но дала са „добри“ или „лоши“ едва ли има значение, защото тези паметници с факт. Със своята гигантичност и грандоманщина, те стоят гордо изправени на най-високите и централни места в най-големите български градове – умишлено така проектирани, че да се виждат отвсякъде и от всекиго. Дали ще бъдат оставени и поддържани или премахнати и заменени е обществен въпрос, но едно е сигурно – да бъдат оставени в сегашното си състояние е може би най-лошото решение.
Сегашната ситуация обаче е патова. За паметници непрекъснато излизат проекти и предложения за реставрация, промяна или демонтаж, но нито един от тях не става реалност. Българските политици и местните общински власти, в типичен конформистки начин, не поемат никаква инициатива, защото знаят, че каквото и да направят – едната част от населението ще бъде недоволна. Ако решат да ги демонтират – русофилите ще излязат на протест, ако решат да ги реставрират – десните ще започнат медийна война против финансирането на такива проекти.
Не само в България
Съветските паметници са проблем в почти всяка пост-комунистческа страна в Европа, а и не само. В Прага боядисаха съветския танк в розово и го „разходиха“ в реката. В Полша и в момента тече масово унищожаване на съветските паметници. В Талин естонците демонтираха известния паметник „Бронзовия войник“ през 2007-а. През 2015-та Литва премахна почти всичките съветски паметници на своя територия. Примерите са много. Бившите социалистически държави символично късат с миналото си и се противопоставят на съвременна Русия с унищожаването на тези паметници. Иронично, но паметниците на съветската армия, намиращи се в центъра на Берлин и Виена, остават не само неразрушени, но и перфектно поддържани и охранявани. Но защо бившите соц.-страни изпитват такова презрение към тези паметници, а големи западни държави като Германия и Австрия ги съхраняват? И кой път трябва да поеме България?
Спорът за тези монументи се води от десетки години в много държави. За едни тяхното събаряне има чисто политическо значение – по-слаби отношения с Русия, за сметка на Запада. За други събарянето има историческа символика – една последна демонстрация на свобода и тотално скъсване с бившата комунистическа власт. Трети го правят от чисто практическа причина – социалистическата архитектура просто не е съвместима с новото градоустройство. Но не случайно едни от най-развитите страни в света – Германия и Австрия, запазват тези паметници на своя територия. Те много добре осъзнават колко е важно миналото и паметта. Колко е важно да се учим от грешките и да не ги допускаме отново. За тези държави загубили във войната паметниците на техните минали врагове служат като клеймо – клеймо, което обаче в настоящето и бъдещето им носи много повече ползи.
Преход и бъдеще
В момента все по-популярен става т.нар. urbex туризъм, при който ентусиасти и приключенци обикалят изоставени места. Съветските паметници са изключително привлекателни за този тип туристи, а в България се намират някои от най-интересните такива в Европа. Ако бъдем умни може да се възползваме от това и да развием туризма и икономиката си. Пример за това е кварталът на Краков NowaHuta, който през годините се славел като най-комунистическото място и съответно имал лоша репутация и намалена икономическа мощ. Това обаче се променя, след като управниците откриват потенциал и превръщат най-голямата слабост на NowaHuta – комунистическата символика – в неговата най-голяма сила.
Те превръщат комунистическите останки на квартала в атрактивна алтернативна туристическа дестинация и по този начин ситуацията се променя и кварталът отново започва да се развива. Това помага не само помага икономически, но и запазва и подобрява местното културно наследство. Такава добра практика, наблюдаваща се е и на други места, би могла да бъда изключително добре оползотворена от българското правителство. Страната има огромен потенциал да превърне рушащите се съветски паметници (и десетки хиляди изостави социалистически сгради) в атрактивен туризъм, който да привлича хиляди чуждестранни туристи. Това едновременно би решило проблема с поддържането на паметниците и би донесло на страната допълнителни приходи.
Затова – нека се надяваме някой да обърне внимание на това, че Паметника на Бузлуджа е попаднал в класацията, за която споменахме в началото. Не е случайно, че толкова експертни и важни институции се интересуват от проблема. Щом на чужденците им пука – може ли на нас да не ни?
