В нощта на 21 юли 356 г. пр. Хр. в района на Средиземноморието се случват две важни, дори ключови за човечеството, събития. Едното създава история, а другото я погубва. Именно в тази нощ, в град Пела, столицата на древногръцкото царство Македония, съпругата на крал Филип II родила момченце. Това дете щяло, години по-късно, да създаде една от най-големите империи на древния свят, пренаписваща историята на голяма част от Европа, Азия и Североизточна Африка. Това дете било Александър Велики. Лидер, който със своята начетеност, харизма, военни умения и дързост щял да успее да покори хиляди километри, навлизайки дълбоко в райони на Азия, които до този момент бил илюзия за света на Елините.
Другото събитие било далеч по-прозаично, но само на пръв поглед: случаен подпалвач подпалил храм. Нищо особено ще си кажете, но този храм, обаче, не е бил обикновен храм. Това бил един от най-великите храмове на лицето на земята. Храм, който е смятан през последните две хиляди години от историци, учени и хронисти за едно от седемте чудеса на древния свят.
Този храм бил Храмът на Артемида, намиращ в близост до древния град Ефес, близо до днешния модерен град Селчук в Турция
Посветен на гръцката богиня Артемида, храмът е бил първият гръцки храм, изграден от мрамор. Колосалната структура била дълга повече от сто метра и широка над 50 метра. Неговите периферни колони били високи близо 13 метра, наредени в двойни редове, които образували широк церемониален проход около центъра, където се намирал култовият образ на богинята. Тези колони били издълбани в сложен релеф, чиято слава се разпростирала из целия (според тогавашните разбирания) свят.
Докато Македония се радвала на раждането на новия си принц и бъдещия си владетел, на петстотин километра от Егейско море, един нисък и неизвестен младеж, наречен Херострат, се бил запътил към историята. Той влиза в храма на Артемида и го запалва. Дървеният интериор на храма, особено дървените греди, статуята на Артемида и обзавеждането, бързо били завладени от пламъците, а до следващата сутрин останали само тридесет и шест почернели мраморни колони и тлееща руина. Всичко било изгубено.
Херострат бил незабавно задържан, а по време мъченията и разпитите, този (вероятно) луд човек признал, че е изгорил храма в опит да обезсмърти името си в историята
Ефеските власти не само изпратили Херострат на смърт, но категорично забранили да се споменава името му, като по този начин се надявали да го осъдят на вечна неизвестност – точно обратното на това, което желаел приживе Херострат.
Много историци като Цицерон и Плутарх най-отговорно уважавали декрета, като се въздържали от споменаването на името на подпалвача, но някои ранни писатели започвали да нарушат заповедта. Едно забележително нарушение е направено от Теопомус (380 г. пр.н.е. – 315 г. пр. Хр.), който споменава Херострат в биографията си на крал Филип II – Philippica. Първата съществуващ исторически труд, в който се споменава за Херострат е Geographica от гръцкия географ и историк Страбон (64 г. пр. Хр. – 24 г. сл. Хр.)
Римският историк от първи век Валериус Максимус отново споменава Херострат по име. Есето му, озаглавено „От апетит за слава”, цитира случая Херострат като пример за преследване на негативна слава чрез престъпно деяние.
Всъщност името Херострат продължава да се появява в историческите книги през вековете
Английският писател от 17-ти век Томас Браун отбеляза с известна доза хумор, че подпалвачът дори е успял да надживее имената на онези, които са го задържали, но и тези, които са се опитали да обгърнат името му в забрава.
След светотатствения акт на Херострат гражданите построили още по-величествен храм на мястото на унищожения. Ефесяните имали нужда от известно време, за да наберат средствата. В един момент Александър Велики предлага да плати за възстановяването на храма, при условие, че работата му бъде увековечена в надпис в самия храм. Но Ефесяните тактично му отказали, казвайки му че „не е било подходящо богът да осигурява храмове в чест на боговете“.
Новият храм бил гигант – 137 метра дълъг, 69 метра широк и 18 метра висок с повече от 127 колони. Този храм се издигал гордо в продължение на шестстотин години преди да бъде разрушен от готите – източногерманско племе, през 3-ти век. Камъните на срутения храм били изнесени и използвани в строителството на други сгради. Някои от колоните в Света София, няколко статуи и други декоративни елементи в Константинопол първоначално принадлежали на храма на Артемида.