Когато във все по-студените, но и приказно живописни есенни дни си търсим дестинация около София за един ден, вероятно в никакъв случай не ни хрумва да тръгнем към Кремиковци и Кремиковски манастир. Да, повечето от нас пазят зловещите спомени от сиво-черните облаци, които винаги обгръщаха гледката към комбината. Целият отвратителен смог, който пропиваше дори и с мирис софийско. Към това и историите за злополуки в самия завод и какви ли още не истории, достойни за филм на ужасите, но не и за реалността. Да не говорим, че на мен лично винаги ми е било толкова жал за хората, които работеха там – принудени да продават здравето си в името на препитанието.
Но до тук съм с тези тягостни спомени, защото всъщност има светлина в тунела. И тази светлина, не е само защото комините спряха да бълват катранените си изпарения и мястото се възроди от пепелта и отровите (така всъщност прави винаги Природата – тя успява рано или късно да пребори лошото, което ние, хората, сме й причинили), но и защото всъщност тези южни склонове на Стара планина са духовно и енергийно заредени. И присъствието на Кремиковски манастир именно тук от векове го доказва. Кремиковски манастир „Свети Георги Победоносец“ е български православен манастир, датиращ от времето на Второто българско царство.
А комбинатът „Кремиковци” вече не е фактор, вече не е замърсител, вече не е осквернител, вече не е… Вече е природата и духовното над смога
Дълги години, когато ми се е налагало да пътувам в тази посока, минавайки в близост до комбината си затварях очите. Индустриалните гледки от дете ме побъркваха и събуждаха в мен един непреодолим ужас и отвращение към цялата т. нар. „цивилизация”. Не мога да кажа, че особено съм преодоляла днес този ужас, защото така и не ме напусна бунтът, който напира в гърдите ми всеки пък, когато кракът ми стъпи на място с много бетон, пък дори и това място да претендира за „супер лукс”, „естетика”, „висша архитектура” или някакво друго понятие, евфемистично скриващо човешкото посегателство върху природата.
Eдин есенен ден преди няколко години обаче приятели ме поканиха да отидем до Кремиковския манастир. Никога не бях ходила там, но онова чувство на ужас в стомаха от индустриални гледки буквално ме прободе като с нож. Подвоумих се малко, но реших да дам шанс, ако не на Кремиковци, то поне на манастира му. И тръгнах, загърната в дебелото яке, което вече бях извадила от зимния гардероб.
Колата потегли, минахме през страшилищните пътища и на 4 км, на север от квартал Кремиковци се озовахме в местността „Градището”. С радост установих, че без облаците на комбината и движението около него, тук вече почти няма следа от онова злокобно, тягостно усещане. Природата наистина си е свършила своята работа и е заличила с растителност следите от индустриализацията.
А като тръгнете нагоре в Стара планина, където асфалтов път води до манастира, чувството за природа е съвсем автентично и притегателно. Все същата откривателска тръпка в душата, която изпитвам, когато съм тръгнала към непознати природни кътчета.
Кремиковски манастир „Свети Георги Победоносец“ има дълга история, която се търкаля и разплита като топка прежда през вековете върху южния склон на Стара Планина
Според непотвърдена информация, манастирът е бил издигнат по времето на Второто българско царство – при управлението на цар Иван Александър. Но през 1382 г. е бил унищожен от османските нашественици. Историята като наука получава своите доказателства за съществуването му чак през 1493 г., когато манастирът е възстановен със средствата на столичния войвода Радивой. Той го е издигнал в чест на своите две починали деца. От тогава е датировката на старата църква в манастирската обител.
Кремиковският манастир към наши дни е известен със своите две прекрасни църкви – едната, старата от времето на войводата, а другата е построена през 1926 г. За обителта се знае, че през 1503 г. при силно земетресение се е разрушила част от манастирската сграда. Старата църква е еднокорабна с притвор и полукръгла олтарна апсида.
Стенописите от времето на нейното построяване са въздействащи и силни, носещи традициите в иконописта от Средновековието.
В предверието има стенописи, които изобразяват ктитора Радивой в момента, в който е дарил църквата и манастира на софийския митрополит и патрона Свети Георги. Стенописите в старата църква са реставрирани в голяма степен през последните десетилетия.
Манастирът е женски. От 50-те години на 20 век там са живеели повече от 30 монахини, но малко по-късно биват прехвърлени в други манастири, тъй като в обителта са били настанени военни. Последните, разбира се, са унищожили немалка част от иконописното изкуство. За щастие, след 18 години са напуснали мястото и там са се върнали част от монахините. Към наши дни за манастира се грижи една монахиня, чийто живот е преминал в него.
Манастирът е известен и с това, че е бил просветен и духовен център в софийско още от 15 век. Тук са преписвани много свещени книги, имало е и библиотека, сградата на която, за съжаление, не е оцеляла. През 1876 г. монахините спасяват Ботевия четник Димитър Тодоров – Казака. А патриархът на българската литература Иван Вазов се е вдъхновил за един свой чудесен пътепис именно тук, в Кремиковски манастир.
И кълбото прежда падна и в моите ръце, когато се качих горе на склона, а пред погледа ми се облещи цяла София… – красива, да му се не знае, красива, като нещо мило, свидно и свое. А аз като Свети Георги победих змея в паметта си – самия комбинат „Кремиковци”!
Ако гледана от Витоша, София е потънала в смог, то от ниското, тук над полето, тя се извисява свежа и жива като истинско туптящо сърце на столица. Но гледката е само удивителна гледка, пречупваща София под друг ъгъл. Това, което истински ме впечатли беше „живописта” в манастира и двете църкви. Имам предвид живописта, излязла изпод ръката на природата в комбинация със средновековното (вековно) духовно търсене на българските майстори зографи. Прекрасни сгради, а около сградите дървета, растения и природа. Няма стаи за гости, но в двора са направили маси с пейки, на които може да поседнете и хапнете сред жълто-кафяво-червените нюанси на есента, плувнали в ултрамариново небе – толкова синьо небе, което като тежка маслена живопис се запечата дори и на снимките ми. А старините лъхат на спокойствие и духовност.
Там, горе, свалих якето. Въпреки че е в планината, ми беше станало много топло. И най-важното – през цялото време чувствах. А чувствата ми бяха позитивни, също както чувствам на всяко друго духовно и природно място, което ме е пленило. Моят сърдечен ориентир като компас ми показва винаги правилната посока. От тогава вече не асоциирам „Кремиковци” със злокобния завод, а с това извисено и сгушено едновременно място „ Кремиковски манастир ”, който като хранилка за птици в планината продължава във вековете да храни гладните за романтика летящи души.
Снимки: Фейсбук страницата на “Кремиковски манастир”
